Днес моята любима, единствена и неповторима майка има рожден ден. Навършва с 21 повече от мен. Обичам си я и заради нея правя какво ли не.
(Възможно е този блог да не е прекалено целенасочен или дори завършен. Сори.)
Но да се върнем към темата, наскоро приключи сесията ми. И макар и да не вярвах тази сесия ми се отрази доста зле. Последните седмици съм непрекъснато изнервен и като цяло нещастлив. Отдавна не държа на образованието си в този университет, така че защо това ме притеснява?
Дотук съм открил няколко причини. Осъзнах, че не съумявам да постигна всичко, макар и да вярвам, че мога да се справя с пълна отдаденост на работата си и с университета, все повече се оказва, че не мога. И в този момент срещу мен се обръща собствената ми мания за величие. Явно не съм толкова жестоко можеш колкото ми се ще да бъда. Отбелязвам в todo-то, – Стани жестоко можещ.
Друга причина – мразя да разочаровам близките си. Това, че семейството ми цени някаква безпредметна и жалка диплома, го чувствам като дълг, макар и отдавна да не е в приоритети ми. И колкото и да не ми се вярваше, когато нещата продължиха по естествения си път и ме скъсаха на достатъчно много изпити за да се притеснявам дали ще прекъсна, се чувствах зле. Отбелязвам в todo-то – Убеди семейството, че е безцелно. Ако не се получи, замажи положението с шоколад.
Третата причина е образованието, колкото и банална да е. Не мога да открия желание в себе си. Опитах се да ходя на лекции, но тези обороти са ми прекалено бавни. Не съм в състояние да си губя времето да седя в лекции които са достатъчно мудни да направят от маймуна (не негър) програмист. Не съм в състояние дори да проумея как може да ме скъсат на изпит на който имам всички практически знания, на който са ми проверили едва половината като хората. Въобще не съм в състояния да се моля на някой лектор да ме пусне. Мога да продължа да го храня, но няма да съм напълно прав.
Университета ми даде много, супер много. Влязох момченце което искаше да прави сайтове, без посока и без цел. Хора като Петър Армянов и Красимир Манев ми помогнаха да започна да мисля като програмист. Научиха ме на класика, на нужното и основното. След това се появиха ruby и Кънев които пък ми показаха забавното и модерното. С две думи ме насочиха, дадоха ми основата от която вече знам как и накъде да се развивам. Сега знам, че дори и да не стъпя повече в учебно заведение няма за какво да се притеснявам. Всеки ден съм щастлив програмист, кроя планове за пъклени проекти с които ще счупя интирнйета, заспивам с техническа литература до леглото си и получавам удовлетворение от работа си.
И тук някой казва, браво сега айде остана ти само една година и ще се откажеш. Ако ми пукаше само за дипломата, това щеше да е валиден аргумент. Не са ли знанията важни, тях ги имам? Какво ми остава да науча?
А дипломата е просто листче!!! Никога не бих искал да работя за работодател който ми иска диплома за да започна!!!
Recap: пиша това не знаейки дали тази година ще прекъсна. Утре сутрин ще подам молба до декана да запиша и тази последна година. Минаха над две години и половина откакто работя, признавам образованието ми в университета винаги е било на заден план, това значи че не посещавам лекции и упражнения и взимам изпити без да положа повече от ден до два усилие.
ПослИпис: Във никакъв случай не взимайте това под внимание ако не сте програмисти, моля ви образовайте се, особено ти докторе!
Втори послепис: записах ….
Айй.
Съгласен с поста ти :)
Ама ей това изречение…
„Не са ли знанията важни, тях ги имам?“
И аз си мислех така доскоро :)
Истината е, че притежаваме само знанията, които в задължителните курсове на ФМИ можем да получим;
Във ФМИ сме заобиколени от хора, които притежават знания колкото(или по-малко) от нас; Това ни кара да си мислим, че сме умни.
През последните няколко месеца имах шанса да осъзная точно колко много, много, мнооого съм тъп. (Ама адски много!)
Причината да не ми се връща във ФМИ вече не е „нямам какво да науча там“, а „дърпа ме назад защото не ме предизвиква да уча“.
Напълно съм съгласен и въобще не се смятам за умен. Имах предвид знания от университета, както сигурно си се досетил.
И проблема наистина е че въобще, ама въобще не ми предоставят програма по-която бих научил нещо съществено.
Айде и аз да дам мнение.
Аз уча физика а работя като програмиС.
Физиката ми е изключително интересна, програмиСването – също. Знам че някой ден тези две страсти ще се съберат но не знам как все още.
Двете неща които ми пречат:
1. Двете ми страсти директно си отнемат времето една на друга и едната по – скоро е за свободното ми време (физиката).
1.1 Нямам много свободно време ;)
2. Задачите които ми дават в университета макар и да са трудни за мен (дори нерешими понякога) са били решавани от 10000000 студента преди мен, поради тази причина автоматично влизат в графа „баси за ко да го пра’я на кой ще помогне това нещо, айде може би на мен малко ама …“.
3. Както вече казах – не знам как ще се съберат страстите ми. Университета няма да ти помогне да разбереш какво искаш за себе си.
4. Тука оставям място за милионите други фактори …..
Pingback: Back to highschool | sovanesyan.com