Публикации на Серж

В момента разглеждате публикациите на Серж.

Обичам врати, които нямаш нужда да ги заключваш. Хлопваш я и готово, няма излишна мъка и терзания вратата просто е заключена.

Може да си представите на къде върви историята. Но за да избегна такива злополучни ситуации съм си изградил система. Прибирайки се, вадя ключа от педерката, отключвам и прибирам ключа в педерката. Така знам, че винаги имам ключ в себе си.

Съответно след една страхотна вечер у Боби (подпомогната от Коко, Петьо, Кънев и неповторимия Баба) се прибирах прекалено уверен към дома с две наргилета, умело сгънати и прибрани в картонената кутия от Каменица която получих за именния си ден от Майната, споделям само защото кутията ме е спасявала неведнъж от отвратителни за носене товари.

Та тъй, прибирам си се аз супер уверен, и заставам пред входа, както винаги бъркам в педерката, обаче този път ключа липсваше, а този за Краставицата, уви, не влизаше. Е, за мое нещастие, този път бях ходил да вечерям без ключове педерка, тука в махалата (вече така викам на Студентски) и бях забравил да си сложа ключовете на упоменатото място.

Последвалите 5 часа бяха изпълнени с доста интересни идеи и случки, да се учуди човек колко интересен е живота в 6 сутринта, прилично трезвен.

Първо реших да се запася с енергия в О’шипка с пица и фанта – 40 мин. След това реших да се разходя до парка, който бях видял пред УНСС. Да, обаче товара нещо взе да ми натежава, дразни. Вляво тротоар, вдясно тротоар, хоп врата, я 40-ти блок, ехе каква буйна растителност, щрак товара ми олекна. Дали 2 наргилета и 8 плика тютюн, плюс много сантиментална стойност, трябваше да бъдат така смело оставени там, сега се съмнявам, но за момента -> прекрасна идея (Коко споко, нямаше навредени или изгубени такъми по-време, а и преди писането на този пост).

Напът, вървя ли, вървя ли, стигам парка. Брех че грозно. Но нищо, продължавам, някак уморен, открих една особено приятна пейка по средата на големичка полянка и там поседнах/легнах и гледах небето до 8 (или спах, изберете си). Чух се с хазяина уговорихме се за 10.30, горкия бил чак в Люлин. Какво да правя аз, ами купих си вестник 24 от Фантастико и забих в 40-ката да пия кафе и да чета вестник като бял човек. Е незнам кой е бял, кой е черен, ама тоя вестник беше лайнян. А дори не говоря за това, че пускаше боя.

Четох 3-страници простотия на тема „инстинския мъж – изчезващ вид“. В тези 3 страници бе описано, колко зле се чувствали мъжете, че жените вече им взимали хляба, като едва ли не били толкова притеснени от женското присъствие, че се депресирали и спирали да работят ефективно. Сега не се изисквала сила в живота, ами по-други умения като разбираш ли търпение и съсредоточеност, които жените имали повече. С две думи не останаха работещи мъжи, всички ги издържат жените им (не че звучи зле).

Безсрамно е да се пишат такива неща когато не само при нас ами в света жените получават по-малко пари за същата работа. Да ми се оплакват, че жените ги притеснявали.

Любимия ми (почти дословен) цитат „мъжете днес на 30 живеят с майките си, и играят компютърни игри, жените пък вече правят първи стъпки в работа“. Каква е равносметката, явно никой тук не прави нищо до 30 години, къде ли съм тръгнал.

В крайна сметка успях да се прибера и да изхвърля вестника. О, кеф.

Никога повече.

Чудя се дали има някаква истина, която изглежда като права и безупречна стена отразени в която изглеждаме по един начин. Някакво мерило за това колко добър човек си, колко си постигнал. Скала един вид, пред себе си, пред другите, какво си направил.

Защото всичко винаги трябва да бъде измерено, от мен или от друг. Всеки подреден в линийка според това колко добър човек или приятел е, и в този ред на мисли дали няма две скали, една за целия свят и една за приятелите, защото определено вторите се оценяват и търпят различно.

Това, което ме удивлява обаче е, колко различна е всяка моя година от предната. Колко различни житейски уроци научих последната, и колко различни са тези от миналата. В надвечерието на рожденния си ден съм учуден, че мога да изброя доволно количество цели които съм постигнал през миналата година. Мога да заявя, че в личен план, се харесвам повече от когато и да е било, научих се да правя неща, за които си мислех, че са невъзможни.

Горните думи, обаче, са толкова силни, че чак звучат надменно. И за това не спомага факта, че се чувствах по абсолютно същия начин преди година. И това ме кара да се питам, обективен ли съм въобще? Явно съм бил много заблуден преди година, щом последната, уж съм постигнал толкова неща и съм толкова по-добър. Дали не съм заблуден и сега…

Спекулациите настрана, тук ще приложа любимата си техника, а именно няма да се притеснявам за такива глупости. Успявам да заспивам лесно и щастливо вечер с мисълта, че явно макар и да нямам обективна оценка за себе си, гледам да пуцам (любима дума) напред.

Надявам се вече да не съм хлапето програмист, което се научи да върти цикли и смяташе, че е хванал света за ташаците.

Цял живот си мисля, че съм перфекционист а се оказва, че не съм.

Обичам добре изпипаните неща, обичам обаче повече да се получават, а не да бъдат изпипвани. Не вярвам, че нещо трябва да се шлайфа и лъска сумати време за да стане перфектно. Напротив перфектно трябва да бъде от първия път, затова и не се съмнявам в всичко което правя. Просто го правя и то трябва да е окей, ако не е, го правя пак или не го правя пак. И всичко това е окей, в един момент това би трябвало да стане супер. Ако стигна до него разбира се.

Така че, всеки път когато пиша код, той е перфектен. Всеки път когато пиша блог, той е перфектен (ето защо, често правя правописни грешки). Всеки път когато говоря, съм прав. И така нататък и така нататък.

И за политика в живота това е перфектно, докато разбереш, че не е…

Това е шибано извинение за лайната, които често съчинявам и ме мързи да оправям. Тъпото е, че оправдавам себе си, пред себе си.

От известно време се стремя да не го правя. Разбира се, че още вярвам че всичко е перфектно от първия път, в повечето случаи дори е така. Но всеки път когато си помисля, „туй то може и да потърпи“ или „ей това е страхотна идея и ще стане много по-яко ако го направя, ама не ми се занимава и сега е достатъчно добре“ или „за кво да пиша тестове като бачка“ си бия един mental kick just to the left of the cleftal horizon и го правя.

Cheers!

Нямам много думи за концерта, освен че никога не бях виждал толкова много души на едно място нито пък такава величествена сцена.

А, и беше страхотно. Това което ми хареса особено много днес беше блога по случая на Иво Инджев. Отсега нататък ще ходя на колкото се може повече концерти.

Не заради музиката, атмосферата и преживяването са невероятни.

Както, може би знаете, прекарах миналата седмица в Мюнхен. Има шанс дори, да не сте от най-най-любимите ми другари които ми звъннаха да ми пожелаят облак за да не се прибирам и ми се извиниха предварително за всички щети които могат да ми нанесат по така удобния роумниг, било то заради морален упадък или по-често вече банални алкохолни драми.

Но да се върнем обратно от лиричното отклонение. Празнувах Centum Cervesius. Може би не по традиционния начин в Храбрино, но съм склонен да вярвам че защитих честа си (доказателства по-надолу).

Бидейки по-старателен от обикновено реших да отделя момент за да направя нещо стойностно в Мюнхен, нещичко и за вас. Какво направих, водих си записки.

  • Paulaner Weissbier
  • Spaten hell vom Fass x4
  • Augustinerbrau Helles x9
  • Jägermeister – ликьор който ти дават след 5-тата бира мисля.
  • Mailbock x5 – определено най-хубавата бира, която съм пил. Произвеждана от локална пивоварна slash кръчма само през месец Май, силна и пивка, леко сладка божественост.
  • Beerliquor – вървеше след 5-тата с горната
  • Spaten Dunkel
  • Sternbier x3
  • Gosser Zwickel
  • Budweiser – ама истинския, а именно Чешкия
  • Hacker-Pschorr Helles
  • Franziskaner Weissbier
  • Warsteiner – в самолета на обратно, последна.

Напълно възможно е да съм посбъркал някоя друга буквичка или думичка, но като цяло това е всичката течност, която съм консумирал през тези 7 дни +- няколко чаши оранжада.

Няколко мои думи за града. Не няколко, ами две.

Първо всичко е спретнато. С широките си булеварди и зеленина отвсякъде ми напомни изключително много за Пловдив. Чаровно, приятно и чисто.

Второ всичко е уредено. Градът има невероятна метро система, дори две с може би над 15 линии които обслужват населението толкова добре и бързо, че не бих си помислил да пътувам с нещо различно от метро, ако живеех там.

Всъщност може би с колело, такава култура са си развили хората, че няма тротоар без лента за колоездачи, а те самите са много агресивни и не прощават ако случайно им стъпиш в лентата. Около нашата групичка, предвид че не сме им свикнали нон стоп се чуваше бибипкане от недоволни въртачи на педали, в добрия смисъл на думата.

Градът, освен това, е и пълен с имигранти. По улицата ни заговаряха българи, в съблекалнята на магазин от съседната кабинка чух „Бате мани тая грозотия, взимаме белата“, прибирайки се покрай клубове чувах дива чалга, удуващо не българска. Изобщо доста краища на света се бяха събрали.

А когато ми казваха, че немките въобще не са дебелите бизони, които си представях не вярвах. За щастие се оказа, че греша. Незнам дали постоянното колоездене е виновно, или понякога разхлабващата бира и люти ястия, но беше пълно с красиви жени. ( Или поне аз ги намирах за такива, имаше спорове тук там)

Чаровни преживявания бяха и 3-те разходки с sight-seeing, които направихме. Първата бе из Мюнхен и 4-те главни улици, които са построени от преди незнам си колко години, от незнам си кои Лудвиг II, който пък бил леко ку-ку, ако не той, поне брат му Ото. Интересното за тази такава разходка бе, че групата се возихме и реално управлявахме всеки по един Segway. И да, може да си мислите, че това е най-гейското превозно средство, но се оказа невероятно забавление.  А освен това и видях сърфисти, по-средата на Мюнхен. Ни моиш повярва, а?

Втората такава разходка бе из Herrenchiemsee, замъкът построен на остров в езерото Чимси. Като разходката включваше тур на този замък, построен по-подобие на Версайския Дворец, както и две раздходки с лодки, от и до самия остров. На едната за пръв път видях лебед. Можете ли да си представите.

Третата пък беше в Залцбург, Австрия. Страхотно курортно градче, запазило себе си. Интерсна бе разходката и историята зад раждането и къщата на Моцарт, макар и да я знаех.

И така, малко по-малко и неустетно(е неусетно след като свършихме с работата) дойде събота с малко шопинг из магазин на Jack&Jones а след това и неделя, неделя с полета и обратно у дома.

Сигурен съм, че след няколко дни ще събера малко снимков материал, който най-вероятно ще публикувам из фейсбук, който няма честа да ми има профила може да го намери на http://www.facebook.com/lovebeer.

До скоро, и ви пожелавам, да не ви се случва да ви обслужва виетнамка в Мюнхен. Over and out.

Понякога стават гафове.

Например, забравяш да си платиш тока 2 месеца и неочаквано го спират. Това предполага много кофти ситуация? Разбира се че не! Сега предвид, че съм много поетична личност ще изразя набързо и накратко моите помисли, замисли и постижения снощи, в тъмното.

Неее, няма да кисна на тъмно, ще открия скритата свещ.
Неее, няма да скучая, ще играя судоку.
Неее, няма да ми е тъпо, ще си запаля наргиле и въглен със свещ!!!(epic)
Неее, има добри страни, ще се наспя.

ПП: Имах и бира.

« По-стари публикации