Защото всичко винаги трябва да бъде измерено, от мен или от друг. Всеки подреден в линийка според това колко добър човек или приятел е, и в този ред на мисли дали няма две скали, една за целия свят и една за приятелите, защото определено вторите се оценяват и търпят различно.

Това, което ме удивлява обаче е, колко различна е всяка моя година от предната. Колко различни житейски уроци научих последната, и колко различни са тези от миналата. В надвечерието на рожденния си ден съм учуден, че мога да изброя доволно количество цели които съм постигнал през миналата година. Мога да заявя, че в личен план, се харесвам повече от когато и да е било, научих се да правя неща, за които си мислех, че са невъзможни.

Горните думи, обаче, са толкова силни, че чак звучат надменно. И за това не спомага факта, че се чувствах по абсолютно същия начин преди година. И това ме кара да се питам, обективен ли съм въобще? Явно съм бил много заблуден преди година, щом последната, уж съм постигнал толкова неща и съм толкова по-добър. Дали не съм заблуден и сега…

Спекулациите настрана, тук ще приложа любимата си техника, а именно няма да се притеснявам за такива глупости. Успявам да заспивам лесно и щастливо вечер с мисълта, че явно макар и да нямам обективна оценка за себе си, гледам да пуцам (любима дума) напред.

Надявам се вече да не съм хлапето програмист, което се научи да върти цикли и смяташе, че е хванал света за ташаците.

Обичам добре изпипаните неща, обичам обаче повече да се получават, а не да бъдат изпипвани. Не вярвам, че нещо трябва да се шлайфа и лъска сумати време за да стане перфектно. Напротив перфектно трябва да бъде от първия път, затова и не се съмнявам в всичко което правя. Просто го правя и то трябва да е окей, ако не е, го правя пак или не го правя пак. И всичко това е окей, в един момент това би трябвало да стане супер. Ако стигна до него разбира се.

Така че, всеки път когато пиша код, той е перфектен. Всеки път когато пиша блог, той е перфектен (ето защо, често правя правописни грешки). Всеки път когато говоря, съм прав. И така нататък и така нататък.

И за политика в живота това е перфектно, докато разбереш, че не е…

Това е шибано извинение за лайната, които често съчинявам и ме мързи да оправям. Тъпото е, че оправдавам себе си, пред себе си.

От известно време се стремя да не го правя. Разбира се, че още вярвам че всичко е перфектно от първия път, в повечето случаи дори е така. Но всеки път когато си помисля, „туй то може и да потърпи“ или „ей това е страхотна идея и ще стане много по-яко ако го направя, ама не ми се занимава и сега е достатъчно добре“ или „за кво да пиша тестове като бачка“ си бия един mental kick just to the left of the cleftal horizon и го правя.

Cheers!

Например, забравяш да си платиш тока 2 месеца и неочаквано го спират. Това предполага много кофти ситуация? Разбира се че не! Сега предвид, че съм много поетична личност ще изразя набързо и накратко моите помисли, замисли и постижения снощи, в тъмното.

Неее, няма да кисна на тъмно, ще открия скритата свещ.
Неее, няма да скучая, ще играя судоку.
Неее, няма да ми е тъпо, ще си запаля наргиле и въглен със свещ!!!(epic)
Неее, има добри страни, ще се наспя.

ПП: Имах и бира.

Прекалено съм учуден обаче, как собствениците на кръчми си мислят, че вчера някой ще празнува Св. Валентин при тях. Кръчми в които се лее ракия, кънти дива чалга от 95-та, въртят се хора(като хайдушко примерно), а от ъгъла някой гледа Disco Very на плазмата.

Защо тези кръчми са увити с розови гирлянди и балони във формата на сърчица хвъркат наляво надясно, не знам.

Защо циганка и мъж с руса перука се опитаха да ми вържат червен конец на ръката, също не знам.

Защо на масата не ме чакаше потна бутилка мастика вместо балон с хелий закрепен за тобичка с камъчета, не знам.

Защо не таргетираха другия празник, който О, изненада е точно това, в което Е кръчмата, пък въобще не знам.

Е, не съм собственик на кръчма, може би така се „правят пари“, отново не знам.

Послепис : Вземи това, кьофтак. Не знам! :) 10q very much indeed.

Оказва се, че не е така. Оказва се, че нямам желание да съдя и коментирам каквото и да е било. Че мразя да слагам хора под общ знаменател. Мразя тесногърди хора отричащи всичко крачка извън зоната на комфорта. Мразя да не харесвам, защото не знам. Е може би изпитвам малко (доста) неприязън към всеки, който отрича непознатото без грам уважение и аргументи. (Говоря за linux, microsoft, apple хейта наляво надясно, оууууу)

Дори се мразя, защото все още не харесвам неща само защото са популярни.

Което пък е друга интересна тема. Ненавиждам масовките, филми за масите, заведения за масите (поп-фолк-клубове-още-наречени-ебня-лелина-чалгова), поп музика и всичко, което се прави за кретена.

Обичам да дам 10 лева за нискобюджетен филм в Дом на киното, отколкото да ида в мега-сити-фън-за-батковци-център-с-7Д-кино за 8. Предпочитам да отделя 20 минути подготовка и да чакам седмици да дойде поръчката с тютюна за да си направя наргиле, отколкото да пуша ежедневно цигари. Обичам да се кефя на музика, която не пускат по радиото и в дискотеката. Харесва ми да не си губя времето с нещо-от-замундата, ами да не ми стига времето за нещата, които обичам. Или както казва Betty Draper „Only boring people get bored“.

И мразя това, че понякога отбягвам неща, които са поп, само защото са поп. Склонен съм да вярвам, че почти съм се отърсил от този грях, но все още съм undecided за Lady Gaga, каквото и да ми говорите.

Независимо, че не играя игри, не правя тестове, не си пиша в чатчето, не инсталирам никакви приложения, не коментирам често и т.н. пак губя време.

Единственото което обичам да правя е да бъда леко саркастичен и да споделям някой от нещата от reader-a си и там. И въпреки всичко пак се усещам, че непрекъснато го проверявам. И предвид, че онзи ден се замислих за социално самоубийство реших да направя нещо малко по-скромно.

Седмица без него. Днес поверявам профила си на сестра ми и след седмица ще се върна.

Или не.

Факт е, колкото по-ентусиазиран си, колкото повече вършиш неща, толкова по-лесно е да откриеш благи и приятни облаги, за които си виновен ти.

Защо? О, не драги, не е късмет. Всичко е математика(вероятност), колкото по-активен си с толкова повече неща ще се срещнеш.

Живота е като таблата, всичко е добре(или не) премерен риск. Съдбата може и да изглежда, че обича смелите, когато успяват. Но ти се кефиш само когато се провалят.

А когато не успяваш ти, дори майка ти е виновна, че те е родила.

Мечтая за свят, освободен от тази така типична злоба.

Защо сега?
Защото за пръв мисля, че съм в състояние да го формулирам.

Искам да разбереш, защо всеки ден е прекрасен, защо всеки човек е прекрасен, защо всяка музика е прекрасна, защо дори ти, Бохосе, си прекрасен.

Но нека се върнем стъпка назад. Кой си ти, човек с мечти, човек с разбирания, човек, който знае или не, какво иска и какво обича. Човек готов да брани себе си. Всичко това е прекрасно, всеки има нужда открие себе си, да намери начин да се понася, неща които му доставят удоволствие, неща с които да се заобгради
и неща, които да му стигат.

Всичко е хубаво, но всъщност е капан – изграждайки това свое гнездо, често забравяме, че може би не сме винаги прави, че има цял свят пред нас и може би сме изгубили посоката си. Тъпчем на едно място, слушаме един тип музика, харесваме един тип жени, ползваме само еди-коя-си операционна система, смятаме, че киселото мляко на баба кърти всички други.

Истината е друга, в всичко, което можеш да се сетиш има смисъл. Всичко е с цел, и от всичко можеш да научиш нещо ново и може би да порастнеш мъничко. Всяка музика има чар, всяка жена е красива, всяка кухня крие изненади, всяка ОС трикове и благинки.

Да, не е добре, да си путьо, който не може да вземе решение за нищичко.  Но е още по-зле да си хуйо, който не може да приеме, че греши, дори и частично. Решението е, не да избереш някой от вариантите просто ей така за да не си капо, не напротив, всичко което правиш трябва да е с желание, хъс и кеф. (щрак) Трудното е, когато си толкова зарибен, да дадеш по минутка внимание и на алтернативите.

Винаги се съмнявай във всичко, особено собтвените си решения.
Никога обаче, не допускай да не си на 110% в каквото и да правиш.

Надявам се, Бохосе, че не съм ти дотегнал и че не съм прекалено банален, но живей спокойно, навярно един ден ще спра да се опитвам.

Често се сблъквам на работа, и не само, с хора които ме дразнят и явно са малоумни пишкосмукачи. И бидейки критичния гъз, който съм, не мога да се сдържа и се ядосвам. На тях че са кретени, а отскоро и на себе си, че им се връзвам.

След като чух много, много хубави думи из openfest-a за колеги, които се сблъскват с подобни хора, било то клиенти или не, научих друга гледна точка, а именно – да си помагащ и търпелив.

Отсега нататък вместо да се опитвам да завра нищожествата в миши гъз, ще се опитвам да мисля, че имат само нужда от насока и ще се оправят. Ще се опитвам да помагам на хората. Ще им правя добро без да очаквам катвото и да е в замяна, и ще се надявам, че един ден ще се върне.

Всичко звучи супер, нали? Как се навих?

Много просто – сигурен съм, че крещейки и нареждайки ще им въздействам много по-малко отколкото, ако ги накарам да се чувстват жалки и гадни бидейки добър.

Дали ще тракам весело по клавиатурата,
с неземни скорости да пиша аз,
или преспокойно и уменено,
да мацам ред след ред с химикал.

Няма никакво значение, важното е думите да се сипят и подреждат, тъй като няма друга реч като писмената. Магията на думите е необяснима и няма нищо, което би успяло да я замени. Един ден, когато започна и да пиша хубаво, ще видите вие.