В началото те е страх, после минава.
Знаеш, че това е пътя, че туй то нещичко, абе требе да го свършиш.
Ама все отлагаш, защото малко или много ще доведе до проблеми, разнообразие. Ще се наложи да излезеш от гората и да си поблъскаш главата срещу чужди такива.
Понякога рано, понякога късно, понякога никога(да де, дано някога) ще го свършиш.
Ще се наложи,
да загубиш нещо,
да преживееш нещо,
да забравиш нещо,
и понякога да спечелиш нещо.
И привсе всички лайна, които може да ти се стоварят на главата, може би, само може би, е идейно да продължиш напред. Защото сигурно си заслужава. Сигурно е напълно възможно да не забелязваш половината от хубавите неща, които ще ти се случат. Сигурно да изоставиш малкото си островче за да живееш на по-голямо с повече банани и портокали е готино.
Пък и не искаш да си олигофрен, който живее цял живот самичък на малкото си островче, нали?
ПП: Това е текст, описващ живота ми като софтуерен инженер програмист.
Дълго време придавах прекалено много смисъл на израза „островен човек“… но в крайна сметка разбрах, че това не е начин на живот, а просто фаза…
А дали тази фаза продължава ден, два, години или пет зависи от умението на човек да преодолява себе си… и да регенерира бързо :)
В заключение нещо гениално, което току-що ми хрумна: острови потъват, направи своя континент! :)