Well… even I fcuk up

Обичам врати, които нямаш нужда да ги заключваш. Хлопваш я и готово, няма излишна мъка и терзания вратата просто е заключена.

Може да си представите на къде върви историята. Но за да избегна такива злополучни ситуации съм си изградил система. Прибирайки се, вадя ключа от педерката, отключвам и прибирам ключа в педерката. Така знам, че винаги имам ключ в себе си.

Съответно след една страхотна вечер у Боби (подпомогната от Коко, Петьо, Кънев и неповторимия Баба) се прибирах прекалено уверен към дома с две наргилета, умело сгънати и прибрани в картонената кутия от Каменица която получих за именния си ден от Майната, споделям само защото кутията ме е спасявала неведнъж от отвратителни за носене товари.

Та тъй, прибирам си се аз супер уверен, и заставам пред входа, както винаги бъркам в педерката, обаче този път ключа липсваше, а този за Краставицата, уви, не влизаше. Е, за мое нещастие, този път бях ходил да вечерям без ключове педерка, тука в махалата (вече така викам на Студентски) и бях забравил да си сложа ключовете на упоменатото място.

Последвалите 5 часа бяха изпълнени с доста интересни идеи и случки, да се учуди човек колко интересен е живота в 6 сутринта, прилично трезвен.

Първо реших да се запася с енергия в О’шипка с пица и фанта – 40 мин. След това реших да се разходя до парка, който бях видял пред УНСС. Да, обаче товара нещо взе да ми натежава, дразни. Вляво тротоар, вдясно тротоар, хоп врата, я 40-ти блок, ехе каква буйна растителност, щрак товара ми олекна. Дали 2 наргилета и 8 плика тютюн, плюс много сантиментална стойност, трябваше да бъдат така смело оставени там, сега се съмнявам, но за момента -> прекрасна идея (Коко споко, нямаше навредени или изгубени такъми по-време, а и преди писането на този пост).

Напът, вървя ли, вървя ли, стигам парка. Брех че грозно. Но нищо, продължавам, някак уморен, открих една особено приятна пейка по средата на големичка полянка и там поседнах/легнах и гледах небето до 8 (или спах, изберете си). Чух се с хазяина уговорихме се за 10.30, горкия бил чак в Люлин. Какво да правя аз, ами купих си вестник 24 от Фантастико и забих в 40-ката да пия кафе и да чета вестник като бял човек. Е незнам кой е бял, кой е черен, ама тоя вестник беше лайнян. А дори не говоря за това, че пускаше боя.

Четох 3-страници простотия на тема „инстинския мъж – изчезващ вид“. В тези 3 страници бе описано, колко зле се чувствали мъжете, че жените вече им взимали хляба, като едва ли не били толкова притеснени от женското присъствие, че се депресирали и спирали да работят ефективно. Сега не се изисквала сила в живота, ами по-други умения като разбираш ли търпение и съсредоточеност, които жените имали повече. С две думи не останаха работещи мъжи, всички ги издържат жените им (не че звучи зле).

Безсрамно е да се пишат такива неща когато не само при нас ами в света жените получават по-малко пари за същата работа. Да ми се оплакват, че жените ги притеснявали.

Любимия ми (почти дословен) цитат „мъжете днес на 30 живеят с майките си, и играят компютърни игри, жените пък вече правят първи стъпки в работа“. Каква е равносметката, явно никой тук не прави нищо до 30 години, къде ли съм тръгнал.

В крайна сметка успях да се прибера и да изхвърля вестника. О, кеф.

Никога повече.