Цял живот си мисля, че съм перфекционист а се оказва, че не съм.
Обичам добре изпипаните неща, обичам обаче повече да се получават, а не да бъдат изпипвани. Не вярвам, че нещо трябва да се шлайфа и лъска сумати време за да стане перфектно. Напротив перфектно трябва да бъде от първия път, затова и не се съмнявам в всичко което правя. Просто го правя и то трябва да е окей, ако не е, го правя пак или не го правя пак. И всичко това е окей, в един момент това би трябвало да стане супер. Ако стигна до него разбира се.
Така че, всеки път когато пиша код, той е перфектен. Всеки път когато пиша блог, той е перфектен (ето защо, често правя правописни грешки). Всеки път когато говоря, съм прав. И така нататък и така нататък.
И за политика в живота това е перфектно, докато разбереш, че не е…
Това е шибано извинение за лайната, които често съчинявам и ме мързи да оправям. Тъпото е, че оправдавам себе си, пред себе си.
От известно време се стремя да не го правя. Разбира се, че още вярвам че всичко е перфектно от първия път, в повечето случаи дори е така. Но всеки път когато си помисля, „туй то може и да потърпи“ или „ей това е страхотна идея и ще стане много по-яко ако го направя, ама не ми се занимава и сега е достатъчно добре“ или „за кво да пиша тестове като бачка“ си бия един mental kick just to the left of the cleftal horizon и го правя.
Cheers!
Аз също съм голям перфекционист. Един от най-успокояващите уроци, които съм научил, е че перфектното се постига с итерация, а не от първия път. Един от най-болезнените е, че нищо не е перфектно и колкото и да се стараеш, има още толкова докато го ошлайфаш.
И въпреки това, никога не съм доволен. Винаги искам да го направя още по-добър. Затова, както казах на един колега днес, кодът ми е мега як, но ще умра нещастен :)