sovanesyan.com

(този блог може да и да не се отнася за теб)

Неведнъж съм казвал, че ненавиждам обобщаването. Ненавиждам също и статистиките. Тези две неща се тясно свързани.

Да наречем обобщаването индукция и да дадем пример. Ако един водопроводчик е прост, втория също не е чак толкова интелигентен, третия е дърво, а четвъртия тъпанар, то явно всички са кретени.

Да, определено човек би могъл да каже болшинството водопроводчици не струват. Tова е вече една много мътна и не прекалено точна статистика, но все пак някакво разумно наблюдение (fairly educated guess).

Къде е разковничето, което мразя? Да започнем отдалеч. Ние (хората) като върха на хранителната верига сме особено развити. Дотолкова, че да е особено трудно да работим с понятия различни от черно и бяло. Когато имаме горната статистика веднага закръгляме нагоре към стоте процента. Къде, къде по-лесно е да си кажем „Ау, ма тйе не стават уа, ни са на мойто ниво, аз имам више ве балама“.

Горния пример може да се замени и с положителен разбира се, инженерите са сръчни, висшистите – умни. Има и други особено забавни и приети в обществото статистики, как всички политици са корумпирани, всеки полицай взима пари, всеки даскал е балък, всяко дете беля, всеки българин завистлив и пиещ ракия, всяка жена курва и всички останали за които можете да се сетите.

Ето го обаче и моя личен фаворит, който ме и накара да напиша този блог – всеки програмист се е уредил, взима лудите пари и по цял ден виси пред компа в фейсбук и скайп.  (Не че вярвам, но) За бога, наистина ли си мислите, че не си скъсвам дупето от работа всеки един ден? Защо възприемате елементарния жест на уважение да ви отговоря в чата като да скучая по цял ден. Двадесетте минути в които си почивам и ви пиша са моята почивка. Макар и от моя труд да не зависи това дали някоя основополагаща греда ще се срути при лек земетръс и къща да падне с нея, той не е по-малко важен. И не, не съм се уредил, в момента в който дори за седмица спра да влагам цялата тази енергия в работата си, ще си замина толкова бързо, колкото и съм дошъл.

Няма такова нещо, като уреждане в живота. И да има, не го искам, не е за мен. Всеки път когато така се отнесете към труда ми аз се и ще продължа да се обиждам. Това си е моя труд, обичам го, горд съм с него и ми е неприятно да бъде омаловажаван.

ПП : Не познавам нито един водопроводчик и определено не целя да ги обидя, сигурен съм, че са маняци. Което също, не е обида.

Втори ПП : Ако ви се струва, че е детинско да се засягам за това, значи има нещо счупено във вас. Труда ми, това съм аз.

Не съм много паметлив.

Невъзможно ми е да си спомня сцена от филм.  Жалко наистина, но не ми се плаче. По-неприятно ми е, че не помня достатъчно ясно деството си, първите 7 години училище, а дори и гимназията. Помня как веднъж си порязах топките, ритнах бутилка и си разрязах сухожилие на ръката в опит да я хвана, съученик ме наби, изгубих ключовете, скарах се с приятел, счупих на баща ми въдицата, сцепих си ходилото на бутилка текила, драйфах тук и там, спах в ПМГ и други грозни неща, но ми се ще да забравя. (свършени в почти този ред).

Не помня много супер яки неща, но пък понякога спомените направо те поразяват.

Интересно е какво си спомних, онзи ден в аптеката. Помолих за нещо, което да ми помогне да си отпуша носа, и ми предложиха мехлемче. Booom, спомените идват, ама мама едно време имаше тайно мехлемче с което си мажех носа и се отпушваше. Веднага си го купих и се намазах, колкото и да приличаше на вазелин. Не беше същото, но свърши страхотна работа и топлия спомен ми сгря душата.

В друг ден, си свалях музика (като пират) от Боби на по ром и на по три вица и забелязах папка с китното име – Phil Collins. И как да не си спомня онова видео което толкова пъти бях гледал по телевизията като дете. Онази булонка, която накрая на клипа препика басиста (открих го най-накрая!).

Четох веднъж в една книга че света (и всеки човек) се върти около два типа характери, технически настроените, които настояват да си обясняват света около тях и да не оставят мистерии, и романтиците, които напротив обичат всичко, но не желаят да знаят какво върти колелцата и бута чекръка вътре. (И като написах чекрък, хаха се сетих за Дяволския чекрък :) В това както и във всичко други ми избива второто, бих загубил всички тези спомени само за да мога ежедневно да си припомням по нещичко приятно.

Послепис : човек да си помисли, че програмистите са технически хора, е не.

Загадка: кой спомен съответства на нещото от заглавието.

Обичам врати, които нямаш нужда да ги заключваш. Хлопваш я и готово, няма излишна мъка и терзания вратата просто е заключена.

Може да си представите на къде върви историята. Но за да избегна такива злополучни ситуации съм си изградил система. Прибирайки се, вадя ключа от педерката, отключвам и прибирам ключа в педерката. Така знам, че винаги имам ключ в себе си.

Съответно след една страхотна вечер у Боби (подпомогната от Коко, Петьо, Кънев и неповторимия Баба) се прибирах прекалено уверен към дома с две наргилета, умело сгънати и прибрани в картонената кутия от Каменица която получих за именния си ден от Майната, споделям само защото кутията ме е спасявала неведнъж от отвратителни за носене товари.

Та тъй, прибирам си се аз супер уверен, и заставам пред входа, както винаги бъркам в педерката, обаче този път ключа липсваше, а този за Краставицата, уви, не влизаше. Е, за мое нещастие, този път бях ходил да вечерям без ключове педерка, тука в махалата (вече така викам на Студентски) и бях забравил да си сложа ключовете на упоменатото място.

Последвалите 5 часа бяха изпълнени с доста интересни идеи и случки, да се учуди човек колко интересен е живота в 6 сутринта, прилично трезвен.

Първо реших да се запася с енергия в О’шипка с пица и фанта – 40 мин. След това реших да се разходя до парка, който бях видял пред УНСС. Да, обаче товара нещо взе да ми натежава, дразни. Вляво тротоар, вдясно тротоар, хоп врата, я 40-ти блок, ехе каква буйна растителност, щрак товара ми олекна. Дали 2 наргилета и 8 плика тютюн, плюс много сантиментална стойност, трябваше да бъдат така смело оставени там, сега се съмнявам, но за момента -> прекрасна идея (Коко споко, нямаше навредени или изгубени такъми по-време, а и преди писането на този пост).

Напът, вървя ли, вървя ли, стигам парка. Брех че грозно. Но нищо, продължавам, някак уморен, открих една особено приятна пейка по средата на големичка полянка и там поседнах/легнах и гледах небето до 8 (или спах, изберете си). Чух се с хазяина уговорихме се за 10.30, горкия бил чак в Люлин. Какво да правя аз, ами купих си вестник 24 от Фантастико и забих в 40-ката да пия кафе и да чета вестник като бял човек. Е незнам кой е бял, кой е черен, ама тоя вестник беше лайнян. А дори не говоря за това, че пускаше боя.

Четох 3-страници простотия на тема „инстинския мъж – изчезващ вид“. В тези 3 страници бе описано, колко зле се чувствали мъжете, че жените вече им взимали хляба, като едва ли не били толкова притеснени от женското присъствие, че се депресирали и спирали да работят ефективно. Сега не се изисквала сила в живота, ами по-други умения като разбираш ли търпение и съсредоточеност, които жените имали повече. С две думи не останаха работещи мъжи, всички ги издържат жените им (не че звучи зле).

Безсрамно е да се пишат такива неща когато не само при нас ами в света жените получават по-малко пари за същата работа. Да ми се оплакват, че жените ги притеснявали.

Любимия ми (почти дословен) цитат „мъжете днес на 30 живеят с майките си, и играят компютърни игри, жените пък вече правят първи стъпки в работа“. Каква е равносметката, явно никой тук не прави нищо до 30 години, къде ли съм тръгнал.

В крайна сметка успях да се прибера и да изхвърля вестника. О, кеф.

Никога повече.