Sarge

Ще ви разкажа една от любимите си истории.

Преди няколко години, си купих интернет за iPad-а от Виваком. Предлатих за 3 месеца. Та трите месеца свършиха, получих email, и се запътих в обедната си почивка към офиса им.

Намерих празна каса, младо момиче поиска специалния ми виваком номер, с който да си платя. Уви, аз за такъв не знаех. За щастие след кратко обсъждане се разбрахме да си продиктувам ЕГН-то. То разбира се беше набито в компютъра със звучни и ритмични кликове, ползвайки  ожесточено добре познатия ни метод – hund and peck.

Притесненията ми, обаче, започнаха малко след това. Навярно след като прочете името ми, момичето започна да мести притеснено поглед ту в компютъра ту в мене. Не веднъж или дваж, ами около десет пъти. Изглеждаше горе долу така.

Накрая горката събра смелост и каза въпросително:

“Сержант Ованесян?”

Serves you right

Прекрасен вторник.

Тапите в ушите, клавиатурата щрака меко, на дългия екран се редят низове и между тях скоби, повечето тестове са зелени. След неприятно много разсейки най-накрая съм се отдал на монотонно, удовлетворяващо и успокояващо кодене. Кеф!

Дззззъъъъъън. Дззззъъъъън. Дззззъъъън.

Непознат номер.

Край. Всичкото ми неудовлетворение беше готово да се изсипе на нещастния служител на мтел, който очаквах да сме спами по тилифоната. ИДИОТ.

“Ало, със Серж Ованесян ли разговарям?”

“Да”, кучко мръсна допълних наум.

“Обаждаме ви се от пица Доминос, защото сте един от най-редовните ни клиенти. Искаме да ви направим подарък, който е два кино билета за избран от вас филм. Минете да си ги вземете от офиса”

“О, благодаря, довиждане” едва успях да смотолевя неловко.

 

Очевидно съм се превърнал в гъз. Гъз, който въобще не се храни здравословно.

Up.

Дълго време, ми се ще да пиша, но все ми се пише на доста отрицателни теми, които накрая не се получават, а от там и затишието. За щастие, онзи ден ми се случи нещо особено подходящо за блог пълен с илюстрации.

Разбирате ли, вървя си аз, по една от главните улици в Бургас, в посока морската градина. Погледа ми шари, ту наляво, ту надясно, а в един момент и нагоре. Където се задържа за малко. Достатъчно обаче, за да забележа един гларус който летеше право към мен, или през мен.

Следващото което забелязах беше леко присвиване на клоаката. От там на сетне насетне всичко се разви с много бързи обороти.

Можете ли да си представите шока ми, разхождам се в града, в който съм израснал, по-улица, която съм обикалял хиляди пъти, и некво си подобие на чайка (гларус) е решило, че ще използва челото ми за площадка за кацане на ежедневното си (може би пияно) лайно. Е, не!

Направих така наречения Leap Of Faith, и се гмурнах напред във въздуха с надеждата, че ще ми се размине. За мое голямо учудване, така се и получи и дори не забих глава в нечий огромен, туристически руски гъз, което беше опасението ми в момента на плонжа.

За финал: Тъжно е, че съм болен на рождения си ден, но поне пък намерих време да илюстрирам.