Как се става програмист или “Арменко по пътя на славата, засега до кривата круша”

Интересно е, преди година, две в интернет се появи снимка на изрезка от вестник, на детско писмо, защо искам да бъда програмист. Изкарана най-лентяйската професия, най-благата професия и мечтата на всеки. Досещате се как всеки втори студент по информатика си я сложи на фейсбук, скайп и всичко до което се докопа, несъзнавайки, че си подронва собствения авторитет.

Това въобще не е така. Да, аз изпитвам огромно удоволствие от това, че се опитвам да бъда програмист, основно заради това, че нон стоп работя. И тук предполагам ме подреждаш до онзи програмист и онзи програмист и онзи програмист, които са толкова сбъркани, че обичат програмирането, до онези, които в обществото са приети като geek-ове и какъвто никога не искаш да станеш. Ти какъв програмист искаш да бъдеш, ако дори не обичаш програмирането. Как може да бъдеш програмист, ако ти не изпитваш несравнимо удоволствие програмирайки?

Това се въртеше и в моята глава преди 2 години, а честичко и сега, когато съм унил. Когато се сблъсках с програмирането, то беше толкова различно от това, което съм си представял, че бях отвратен. Кой ли в гимназията не е цъкал HTML и си е мислел, че е дизайнер, кой ли не е чаткал PHP и си е мислел, че коди нещо яко (no offence).

Първи стъпки – малко основни конструкции, малко интересни похвати, операторчета туй онуй, първия WYSIWYG редактор, щракаш на бутонче хвърка събитие. ОМГ, АЗ МОГА ДА ПРОГРАМИРАМ?

Не, не можеш, разбира се. Да те сравним с програмист е като да сравним строителен работник с инженер. И двамата са в състояние да построят къща, но на кой би поръчал.

Ами да, предполагам, че би могъл да напишеш нещо работещо… за три-четири пъти повече от нормалното, е сигурно за да добавиш допълнително поленце за еди-кой-си обект ще ти трябва ден, ако ще го поддържаш повече от месец, oh the pain.

Вече знаеш, че можеш да постигнеш няколко неща, отнело ти е няколко месеца да стигнеш до тук. Сега трябва да се научиш да пишеш качествен код. Трябва да можеш да погледнеш творението си и да кажеш “Това аз съм го писал, вижте колко е яко”. Трябва да се ослушваш за по-добри начини да направиш това което си направил, за това как да повишиш съсредоточеността и ефективността си. Как да контактуваш с колеги или клиенти, което е невъобразимо трудно, но си заслужава.

Тук някъде, поне за мен, пристигна удоволствието. Вече се гордея с нещата, които правя, макар и не винаги. Определено съм наясно, колко много има да се учи (та аз отказвам да ползвам регулярни изрази, смятам ги за вещерство и просто не им вярвам). Всеки ден отивам с желание, за да работя, за да постигна нещата по правилния, не лесния начин, макар че правилния винаги се оказва по-краткия в дълъг план.

Това е моя опит, колкото и малък да е. В никакъв случай не са напътствия. Това НЕ е единствения път, предполагам. Програмирането е нещо прекрасно, дава ти възможността да решаваш интересни проблеми, да имаш свой стил и предпочитания в продуктите, които разработваш, да изкарваш някой лев и да знаеш, че винаги има към какво да се стремиш. Аз вече го обичам.

Програмирането обаче, въобще не е лесна професия. След 5-6 години университет няма да си голяма работа, а ще се налага да учиш завинаги. Ще се налага да мислиш, ще се наложи и да работиш, много! Не се ли научиш да обичаш каквото правиш, няма да напреднеш, и ще бъдеш един от онези, които в някой момент ще зарежат програмирането, за да правят нещо по-удовлетворяващо, като например таксиметрови услуги.

Как започнах да чета?

Имало едно време, едно малко момче, което скучаело..

Това момче бях аз, и по това време нямаше фейсбук, нямах дори компютър вкъщи.

Запълвах празните минути с Cartoon Network и мачове на игрището зад блока. Не беше като сега, всеки да е киноман, да следи всички нови филми, да може да обсъди кое качество на новия блокбъстър си заслужава гледането, да има мнение за всички филми, да е изгледал 100000епизода сериали и в всеки момент за скука, просто да пусне поредния…

Не, тогава си скучаехме. Чиста, здравословна скука запълваше ежедневието ни и понякога дори ни караше да правим интересни неща.

Но се отклоних малко, бидейки дребен и любитен, ми стана много интересно заниманието на родителите ми, да четат книжки привечер. Съответно след известно врънкане, баща ми ми връчи “Котешкото лице” на Клифърд Саймък.

И богу ми, кой да знае, че книжката била толкова интересна.

Не вярвам, че родителите ми въобще очакваха да чета толкова много, живеейки в общество в което вече четящите бяха малцинство, дори преди 10-12 години. Дори няма да го сравнявам с днешни дни и хилядите малоумни реализации в киното.

Вече лапе с мечти и книжка в ръка, започнал от хубавата класическа фантастика, реших да покорявам нови хоризонти, залутах се в модерното за времето фентъзи на Толкин, Пратчет и др, като фаворит ми стана Урсула Ле Гуин.

Нарочно не включих Роджър Зелазни, тъй като той е абсолютен “маняк”. Неговата “Хрониките на Амбър” съм ги чел около 11 пъти, изгубих бройката в някакъв момент.

Имах си моментите с трагикомичния Асприн, и разбира се не минах и без J.K. Rowling, кой не е чел за Хари.

Последната година, две преминах през Коелю, Габриел Гарсия Маркес и се завърнах накрая към класическата фантастика на Азимов, Резник, Кларк и стотици незнайни автори с малките разказчета в малките книжки от библиотечка фантастика.

А какво се случи вчера, Петко ми предложи да разгледаме книжките на Славейкото пазарче. Бях леко предубеден, но окото ми се спря на книжка на Саймък, и погледнах колко струва. Цял щанд на една цена.

5 ЛЕВА!

Да, бе…

Книги, които никъде не можеш да намериш, книги които отдавна не се издават, редки издания – 5 лева!

Ставам им редовен клиент, и ако си от 3-мата човека които следят блога ми и освен това четат, ти препоръчвам да станеш и ти.